Патрон – Антим I

Ранни години:

Първият български екзарх Антим I e роден през 1816 г. в Лозенград (дн. Къркларели) под името Атанас Михайлов Чалъков. Рождената му дата остава неизвестна за историята.

Бащата на Антим I се казвал Михаил Чалък Георгиев и се занимавал с градинарство (зеленчукопроизводство), а майка му – Гена Дели Нейкова била много уважавана жена в Лозенград, както от българите, така и от другите поданици в Османската империя, гърци, турци, евреи и т.н., заради работата си като акушерка, с която помогнала за израждането на много деца. 

Семейството на бъдещия български екзарх не било богато, но давало мило и драго, за да подсигурят добро образование на своите деца, затова и малкият Атанас е записан в местното гръцко килийно училище.

Част от историците, запознати обстойно с ранните години на Антим I, го описват като буден, но и своенравен юноша, което се потвърждава и от неговите действия в младежките му години.

Антим I – църковна дейност:

През 1836 г. 20-годишният бъдещ екзарх е изпратен от своите родители да чиракува на българските абаджии (производители на вълнен плат, наречен „аба“) в столицата на Османската империя – Цариград (дн. Истанбул), за да се научи на занаят, но бързо става ясно, че занаятчийската работа не е по вкусa на младия мъж.

Още същата година той заминава за Света гора (монашеска общност, намираща се на територия на дн. Гърция, с огромно значение за целия православен християнски свят), където се отдава на служба на Бога.

В Света гора, в Хилендарския манастир, Атанас Чалъков става монах и приема името Антим.

В следващите години Антим Български изпълнява различни църковни длъжности и продължава своето образование, което ще му помогне по-късно да е един от най-влиятелните водачи на българите по пътя им към църковна и национална свобода.

Бъдещият екзарх последователно учи във Великата гръцка народна школа (1843-1844 г.) в Константинопол (дн. Истанбул), завършва с отличие богословското училище (1844-1848/1850 г.) на о-в Халки (о-в в Мраморно море), става магистър по богословие в Москва (1856 г.).

След завръщането си от Руската империя през 1857 г., уменията и знанията на Антим I са все по-ценени и на него му е гласувано доверие по важни църковни въпроси и казуси, които той успява да разреши с вещина.

По това време с все по-засилваща се сила бушува църковният конфликт между българите, борещи се за своя независима църква, и гърците, представени в лицето на Вселенската патриаршия, която не иска да се откаже от своето влияние над българските вярващи. Именно в следващите години, когато напрежението между българи и гърци е най-силно, настъпва преломно време за бъдещия български екзарх – от една страна той е смятан от църковните ръководители на Вселенската (Цариградска) патриаршия за надеждно лице, което няма да позволи разделение на православната общност в рамките на Османската империя и поддържа добри отношения с руското представителство в Османската империя, а от друга страна, по това време голяма част от сънародниците му заемат радикални позиции, които не са приемани нито от гръцкото духовенство, нито са в унисон с руските интереси в империята на османците. През 1868 г. Антим категорично ще засвидетелства своята позиция.

Именно тогава Вселенската патриаршия го обявява за митрополит (главен свещеник на голям район) на Видинската епархия (църковна област). Знаейки, че е излъчен за такъв от гръцкото духовенство, видинчани първоначално не приемат своя нов църковен водач, но всичко се променя, когато по време на тържествена литургия новият митрополит не споменава името на Вселенския патриарх и с това показва, че отхвърля неговата власт. Няколко дни по-късно Антим I подава официално оставката си пред Патриаршията и заема страната на своите сънародници в борбата им за духовна свобода.

На 27 февруари 1870 г. българите постигат голям успех, когато султана на Османската империя издава ферман (заповед на султана, имаща силата на закон), който обявява учредяването на Българска екзархия. Върхов момент от борбите на българите за църковна независимост, продължили няколко десетилетия, завършили с успех, но не и без цената на стотици жертви и заточеници.

Границите на Екзархията, обявени от османската власт, ясно очертават земите, които българите обитавали и ще служат като доказателство за правдивото желание за постигане на националния идеал на поколения българи, след Освобождението на България, а именно – обединение на всички земи, населени с българи!

Две години след извоюването на църковната независимост идва и избора на нейния първи водач. На 16 февруари 1872 г. за пръв български екзарх е избран Антим I.

Екзарх Антим I Български (1872-1877 г.):

Още в първата година след като е избран за църковен водач на всички българи в Османската империя, Антим I трябва да взема важни решения, заради все още продължаваща църковна разпра между българи и гърци, която след обявяването на Екзархията придобива все по-големи размери. На 11 май 1872 г., на празника на Св. св. Кирил и Методий, въпреки първоначалните опити на екзарха да помири българското и гръцкото духовенство, продиктувани и от влиянието на руския посланик в Османската империя граф Игнатиев, Антим I окончателно обявява независимостта на българската църква от Вселенската патриаршия, с което още веднъж показва, че неговата позиция винаги е в защита на интересите на българския народ.

В следващите години дейността на екзарха е насочена към подобряване на живота на българите и развитие на българските църковни общини в Османската империя.

Макар че позицията, която заема е подчинена и одобрена от османския султан, Антим I не забравя своите сънародници, борещи се за свободата на България. Това се доказва с официалните молби за по-добри условия в затворите, които екзархът изпраща до султана, по отношение на заловените бунтовници от четите на Панайот Хитов (1867 г.) и Хаджи Димитър (1868 г.).

Повратна точка е избухването на Априлското въстание на 20 април 1876 г. и последвалите зверства от страна на османските власти срещу българското население.

Антим I и българското духовенство не остават чужди на терзанията на своите сънародници. Организирани са благотворителни акции и многократно духовенството отказва да признае пред османската власт революционните настроения сред българите, а дори напротив – твърди, че българското население е мирно и намеква, че жестокостите са извършвани от османските части.

Екзархията тайно запознава дипломатите на европейските държави с действията на османските власти и участва в подготвянето и спонсорирането на мисията на Драган Цанков и Марко Балабанов, които са изпратени в Европа, за да запознаят обществеността с влошеното положение на българския народ след потушаването на Априлското въстание.

Позицията на първия български екзарх не остава незабелязана от османците, а и все по-категорично било разбирането на Антим I, че развитието и добруването на българския народ е възможно само в рамките на свободна България.

През януари 1877 г. Антим Български отказва участие в Представителното събрание на първенците в Османската империя, което трябва да покаже на Европа, че османците се грижат и подкрепят всички свои поданици, под претекст, че е болен.

Разказаният горе момент и фактът, че до султана достига информация, че българският екзарх лично изпратил писмо до председателят на Светия синод на Руската империя, което е предадено и на император Александър II, с молба да се помогне на българите, прелял чашата на търпение на османската власт.

В следващите месеци титлата на екзарх е отнета от османците и Антим I e изпратен на заточение в Анкара (днешната столица на Република Турция). За нов български екзарх е обявен Йосиф (1877-1915 г.), още един от големите духовни водачи на българите, записали своето име със златни букви в историята ни.    

Последните години на първия български екзарх:

След приключване на Руско-турската война (1877-1878 г.), Антим I е освободен и пуснат да се завърне във вече свободните български земи.

Той отива отново във Видин, където продължава своята дейност като митрополит,

Дори и вече на възраст, „дядо Антим“ не се оттегля от активна дейност и му е гласувана честта бъде председател на Учредително събрание в Търново, което води на приемането на първата българска конституция – Търновската конституция (16 април 1879 г.).

Бива народен представител в Първо народно събрание, отслужва молебен при полагането на първия камък при изграждането на паметника на връх „Св. Никола“, в чест на прочутата Шипченска епопея (9-11 август 1877 г.) и заклева Фердинанд за нов български княз при пристигането му в старата столица Търново.

По време на Сръбско-българската война (1885 г.) отказва да напусне окупирания от сръбските части Видин с думите: „Това не е достойно за мене, трупът на пастира трябва да падне там, дето пада народ и войска.“  

Екзарх Антим Първи Български умира на 1 декември 1888 г. във Видин на 72-годишна възраст.

Преминал през много изпитания, обрати на съдбата и житейски избори, българският екзарх Антим I остава докрай верен на своя народ и паство, с което неговият живот остава пример за бъдещите поколенията и до днес.